Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

Тя искаше да влезе с първа смяна,

ала моторът изруга

        сърдито

"Не може тъй,

        аз тук съм отговорен,

без марка где?

        Виж, портиера питай!"

Но тя бе някак страшно упорита

и не попита портиера. –

                Влезе.

Отвори някакъв прозорец горе

и скрито на мотора

        се изплези.

И изведнъж запя една машина.

Но хората

      работеха несръчно.

Разбрал коя е скритата причина,

моторът каза:

            "Аз ще я отлъча!"

– Ще я отлъчиш ли? – попита със

                       насмешка

една добра чугунена бъркачка.

– Опитай се, бъбрива въртележка,

та ний за нея ще направим стачка.

Моторът млъкна. Вятърът донесе

отнейде

    топъл лъх на чернозем,

един напев – широк и весел –

и стъпки

    на напукани

           нозе.

Онез, които някога са

                порили

земята, пърхаха като коне.

А другите, прозорците разтворили,

сияеха пред

        синьото

            небе.

От папмашината изпсува

             някой грубо.

Едно момиче весело запя.

Един младеж го стрелна

          с поглед влюбен

и то поруменя.

Тогава влезе портиерът тихо

и каза:

    "Кой се контрабандно вмъкна?"

Ала разбра, виновно се усмихна,

почеса се,

    подсвирна,

        после млъкна.

Завод. Над него облаци от дим.

Народът прост,

животът – тежък, скучен. –

Живот без маска и без грим –

озъбено, свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно,

и трябва да си страшно упорит,

за да изтръгнеш от зъбите

на туй настръхнало,

                вбесено псе

парченце хлеб.

Във залите плющят каиши,

трансмисии скриптят

от всеки кът.

И става толкоз душно,

че да дишаш

не би могъл спокойно,

с пълна гръд.

А недалече пролетния вятър

люлее ниви, слънцето блести...

Дърветата опират

              във небето,

а сенките –

в заводските стени.

Но как е чуждо

             и ненужно тука,

съвсем забравено

               това поле!

Една ръка изхвърли на боклука

идилиите с синьото небе.

Защото миг на некаква заблуда,

защото миг с размекнато сърце,

би значело напразно да загубиш

работните си

           жилави

                ръце.

И този шум

         и трясък на машини

ще трябва непременно да крещиш,

да могат думите

              разбрано да преминат

пространството, което те дели.

И аз крещях години –

цяла вечност...

Долавях, че и другите крещят –

машините,

       завода

            и човека

от най-затуления

               тъмен кът.

И този крясък стана сплав,

                        с която

бронирахме живота си така,

че сложиш ли му

прът във колелата –

ще счупиш своята ръка...

И ти, завод, се мъчиш

пак отгоре

да трупаш дим и сажди

пласт след пласт.

Напразно! Ти ни учи да се борим –

ще снемем ние

слънцето при нас.

Завод, притиснал с мъка

                      толкоз хора

с осаждени от черен труд

                       лица,

едно сърце във тебе неуморно

пулсира с хиляди сърца.

Аз имах другар,

добър другар,

но... кашляше лошо.

Той беше огняр –

пренасяше с коша кюмюр,

изхвърляше сгур

дванадесет часа на нощ.

Аз помня очите

на този огняр.

Как жадно поглъщаха тези очи

всички лъчи,

които случайно,

през сажди макар,

се вмъкваха редко

във нашата клетка.

Как бързо се раждаше

трескава жажда

напролет,

когато шумят

листата на двора,

в простора

когато

се стрелкаше ято от птици.

Аз чувствах

как тези зеници се молят,

как страдат,

как тягостно страдат!

Те искаха толкова малка пощада –

до пролет,

до другата пролет...

Тя – пролетта –

дойде прекрасна:

със слънце,

с топъл лъх

и рози.

Далечен,

теменужен дъх

се носеше в небето ясно.

Но вътре беше мрак

и как тежеше

легналата проза...

И тъй,

у нас живота се обърка.

Моторът не работеше добре. –

Започна подозрително да хърка

и... спре.

Не знам защо,

но може би,

защото другият умре.

А може би не е така.

А може би, във своя глад,

моторът чакаше ръка

да хвърли в огнения ад

навреме въглищния пласт.

Да, може би.

Не зная аз.

Но мен се струваше, че той,

в заекващия си брътвеж,

ме питаше с болезнен вой:

"Къде е другия младеж?"

Той – другият – умре.

А ето –

отвън е пролет.

Надалече

се стрелкат птици по небето.

Но той не ще ги види вече.

А бе такъв другар...

Добър другар!...

Но кашляше лошо.

Един огняр.

Пренасяше с коша кюмюр,

изхвърляше сгур

дванадесет часа на нощ.

Аз искам да напиша

                 днес

                    поема,

в която да диша

на новото време

              стихът.

Да тръпнат във нея

             крилата

             на гордия

             демон,

обходил от полюс до полюс

                        светът.

Защо е този хленч?

Защо въздишат хората

по някаква романтика

                  изстинала?

Романтиката е сега в моторите,

                           които пеят

                                    под небето синьо.

И неразбрали тази песен горда,

напразно

       мръщите

             чела.

Тя носи вечната

              човешка бодрост

на яките

       стоманени

               крила.

Аз виждам в бъдещето тез

                       орляци

да пръскат

        дъжд

           от семена.

И в песните им,

             рукнали

                  отгоре,

да блика

       труд

          и свобода.

Аз виждам как

            прелитат

                   над моретата,

високо над екваторния пек,

прелитат над зелените полета

и над арктическия снег.

Това е новата романтика,

                      която

се ражда

и добива своя плът.

И въплотена в самолетно

                      ято,

обхожда днес

от край

        до

           край

               светът.

Ние сплетохме здраво ръце,

с тебе се счепкахме здраво.

Кръв капе от мойто сърце,

грохнал си ти. Тогава? –

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен –

и победеният си ти.

Не вярваш ли? Не те е страх?! –

но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

Не почваме сега, нали?

Двубоят ни е твърде стар.

Двубоят ни се води с жар

от дълги дни.

От дълги дни сме вплели здраво

ръцете си един във друг.

И никога не ще забравя

жестокия ти, груб юмрук.

Във мината избухна газ.

И въглещния пласт

               затрупа

петнадест човека доле.

Затрупа

      въглещния

              пласт

петнадесет

         човешки

               трупа.

Един от тях

           бях

              аз.

Пред прага на един бордей

дими

   изпуснат

          пистолет.

Трупът полека леденей...

И нито вик,

          и нито шум –

един куршум

и после – смет.

И колко леко...

И без бой,

без порив за живот,

без глас.

Ти спомняш ли си

кой бе той?

Това

    бях

       аз!

На мокрия паваж

              лежи

човек, застрелян из засада.

Небето, заредено с взрив,

ще падне с трясък

                на площада.

Човекът, който там

                 лежи

във локва кръв,

е моят брат

и в стъклените му очи

омраза и любов

             горят.

Извергът,

       мерзкият

              стрелец,

закри следите си

                завчас.

Ти спомняш ли си тоз подлец?

Това бях

        аз.

Но помниш ли, едно дете умря

       в Париж на барикада.

Едно дете

        във бой умря

със кървавата

            ретроградност.

Във жилите полека-лека

кръвта изстива

             като щик.

Ала една усмивка лека

по устните се плъзва в миг.

И после устните синеят,

ала в очите

          жар гори,

ала очите сякаш пеят:

"Liberte cherie!"...

Един гамен е

           прострелен.

Лежи скован във смъртен мраз.

Ти спомняш ли си

тоз гамен?

Това бях аз!

Но помниш ли,

           един мотор

прониза

      с смях

           и оптимизъм

мъглите,

      дето птица даже

не слиза

       в влажния простор;

един мотор с крила, които

разсичат

       ледната завеса,

изменят земната орбита

и с взрив на бензинни пари

разчистват пътя към прогреса.

Моторът, който пее горе,

е труд на моите ръце.

А тази песен на мотора

е кръв от моето сърце.

Човекът, чийто поглед верен

                        е вперен

                              в нервния компас,

човекът, който

             влезе в бой

с мъглите,

        с северния мраз,

ти спомнях ли си кой

                   бе той?

Това бях

        аз.

Аз съм тук

          и там. –

                   Навред. –

Един работник от Тексас,

хамалин от Алжир,

                поет...

Навред съм аз!

Навред съм аз!

Как мислиш,

         ще ли победиш,

навъсен, мръсен,

зъл живот?

И аз

    горя,

        и ти гориш,

и двамата

         се къпем в пот.

Но ти изчерпваш свойте сили,

слабееш ти,

          отпадаш ти.

Затуй така жестоко жилиш,

в предсмъртен ужас

                 може би...

Тогаз,

     на твойто място,

                    дружно,

ще изградим със много пот

един живот

         желан

              и нужен,

и то

    какъв живот!

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

                 с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

                по Филипините,

по едрите звезди

               над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

                     полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

        в доброто

                  и в човека,

в романтиката,

              в празните

                        копнежи?

Ти помниш ли как

               някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

             Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

         и молеха пощада.

А бяхме млади,

            бяхме толкоз млади!...

И после... после

               някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

         разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

        и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

                  тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...

А там –

високо във небето,

               чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

                 като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

                 всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

           своя

              слепоочник.

То злобата в сърцето

                   трансформира

в една борба,

           която

                днес

                    клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

              над Фамагуста,

и радостта

         помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.

Машината ритмично

                 припява

                        и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

          празните

              химери...

За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

                      тъмен,

да, нашто

        ярко

           слънце

                ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

         опърли най-подире.

Не ще проклинам,

              няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

                   ще се умира.

Но да умреш, когато

                  се отърсва

земята

     от отровната си

                   плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

           да, това е песен!

Ние спориме

       двама със дама

               на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

           даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

                   от ропот

и град от словесна

              атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,

                                нека... –

Но тя ме прекъсва сърдито:

– Ах, моля, запрете!

                Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

           насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

   на черква отишъл

                подире

и... после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

   понакуцвам

        в теория

и рекох полека,

         без злоба,

               човешки,

да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

               пари.

Синът ги подушил,

           вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

              във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

      не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

                злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

     човек.

Не зная с каква е

         закваса заквасен,

не зная и как е

           замесен,

но своята участ

       от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

     "Брей, как се обърках

и ето ти тебе

         бесило.

Не стига ти хлеба,

             залитнеш

                от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

                в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

   ех, лошо

       светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

        изплаввал чудесен –

и после

    заспивал

        усмихнат...

Но в коридора

        тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

     "Хайде, стани."

Гледали хората

         тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

           разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

                 на бик.

Но лека-полека

          човека се сетил –

страхът е без полза,

                ще мре.

И някак в душата му

            станало светло.

– Да тръгнем ли? – казал.

            – Добре.

Той тръгнал. След него

                   те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

              "Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

         тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

                   а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

                   в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

          тежка,

            човешка,

              жестока,

                 безока

                    съдба.

"Тя – моята – свърши...

               Ще висна обесен.

Но белким се свършва

               със мен?

Животът ще дойде по-хубав

                   от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

             и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

                тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

                      но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

                         след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

          с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

         треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

       "Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

                   изкусно

през шията, после

              смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? –

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,

                           сякаш

като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! –

        Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?