Над тебе Пирин

издига гранити,

обвити във сиви мъгли.

Орли над бедни села

размахват крила

и хала в полята пищи.

А бяха години,

когато невинно

люляха ме празни мечти.

Живота бе ведър

и лесен,

живота бе щедър

и песен бе ти.

Но ето –

преминах

през дим,

през масло

и машини,

преминах през

гнет и тегло –

вред, където се борят

за хлеб.

И нещо се счупи

във мене.

Простенах от болка,

но бях без изход.

Погледнах надире

и плюх озлобено

и в теб,

и в самия живот.

Сега си ми близка,

по-близка от майка дори,

но днеска ме плиска

ненужно пролятата кръв,

насън ме души

площадния кървав двубой

на твои герои,

платени със чужди пари...

Тежи ми, Родино,

кошмарно жестоко тежи

димящата кръв

и аз ще те питам –

всичко това

за теб ли бе нужно,

кажи?

Вред мрак.

И в мрака – тегло и робия.

Глад.

Остана стотици години назад.

А нейде живота пулсира,

израства

завод

след завод,

бръмчат пропелери...

А моят народ

работи,

умира,

както в дълбоката

бронзова ера.

Аз пак те обичам,

Родино на Гоце и Даме,

защото израснах,

защото закрепнах във Теб.

И нося в сърцето си младо

тревожното знаме

и вечния устрем

на всички без покрив и хлеб.

Тази земя,

        по която тъпча сега,

тази земя,

        която пролетен вятър пробужда,

тази земя – не е моя земя,

тази земя,

        простете, е чужда.

Сутрин тръгвам.

             Фабричният път

го задръства

           с рубашки

                   безброя.

Ние сме слети с сърцето,

                      с умът,

но... земята не чувствам моя.

Над мойта земя

             напролет

                    лъчите

                         шуртят,

гърмят водопади

              от слънце

                      над мойта

                              земя.

Ти чувстваш дълбоко

                  сърцето на земната гръд

и виждаш как с скокове

                     раснат безбройни цветя.

Над мойта земя

             в небето

                    опира

                        Пирин.

И мурите в буря

              илинденски приказки пеят,

над Охрид лазура е

                толкоз просторен и син,

а още надоле

                  е светлия бряг на Егея.

Спомням си само.

            И ето нахлува кръвта

във сърцето, което

                топи се от някаква нежност...

Моя страна! Моя прекрасна страна!...

Поена със кръв

            и разлюляна

                      в метежи.

По Беласица телени мрежи.

Над горите,

над Пирина

вятър вие.

Ние тръгнахме

седмина

да се бием:

и зад нас

остана надалече

и Пирин,

и звездната му вечер.

С зверове

се криехме в шумака

и така преминахме

оттатък.

И познахме

сякаш по тревите

на бащите

кървите измити.

И познахме

сякаш по листата

майките ни

где лежат в земята.

И познахме

по пръста ръждива,

първата ни обич

где почива.

Тръгнахме седмина

да се бием.

Само трима

върнахме се ние.

Имам си родина и над нея

денем грее синьото небе.

Вечер светят звездни полюлеи

и гаси ги сутрин светъл ден.

Но когато нощем се завръщам

на стрехите тъмното поел,

чувствам как до родната ми къща

дебне враг в ръката с парабел.

Учеше ме, майко, ти със притчи

да обичам всички като теб.

Бих обичал, майко, бих обичал,

но ми требва свобода и хлеб.

Вятър мята листи пожълтели,

до три лета не сме били в къщи.

Булките се мислят овдовели –

гледат Пирин, пръстите си кършат.

Не додея ли ни път във тъмно,

скръб за рожби ли не ни повея.

Да намериш камен да осъмнеш,

камен-зглаве, търне за постеля.

– В къщите протекоха стрехите –

бурен нивите души, войводо.

"Стреляй горе, стреляй към звездите!

Нека паднем честни и свободни."

На Елтепе дими мъгла.

Далече някъде във ниското

са моите села,

окъпани във слънце, като в приказка.

А доле плиснала водите,

притиснати в скали и клек,

като човек

приказва с мене Глазне.

Разказва ми, че там една жена,

съсухрена от скръб и от тревога,

ме чака да се върна у дома

и още, още ме обича много.

Разказва ми как с поглед замъглен

тя всеки пътник пита простодушно

дали ще се завърна някой ден.

И аз мълча, мълча, мълча и слушам.

Отсреща боровия хълм

събаря облачни грамади.

Просветва. После пада гръм.

И във очите блясва радост...